Витоша 100 v.2

Етикети

, ,

19025076_1449540592019368_7845413516243033682_o
Тази година един от плановете за В100, който се обърка, беше да не пиша история за преживяното по време на състезанието. Но ей ме на – пиша, а ако на някого му е интересно какви са били останалите неща, да продължава да чете нататък. 🙂 Доста хора предварително ме успокояваха с аргумента, че не ми е за първи път, за втори е, но пък аз си знам, че вторият път във всяко едно нещо по правило е по-предизвикателен, а и тази година трасето беше с 5-6 км. по-дълго от миналата, т.е., достигаше почти кръглите 100 км (98, 7, каза някой и избирам да му повярвам). В следствие на опита от първия път, обаче, тази година не направих грешка да нямам нещо солено за хапване с мен, което отчитам като постижение – не ми стана лошо като миналата година, не берях душа накрая от глад и отвращение от храната едновременно. Берях душа от други неща. 😉 (Погрешно) позовавайки се на същия миналогодишен опит, както и на топлото време предните ден и нощ, реших, че мога да тръгна леко облечена, т.е. по тениска и къс клин, оставяйки на човек, който щеше да се появи на Ярлово, дрехи за преобличане в случай на нужда (все пак бях гледала прогнозата за вероятността от валежи), но тези дрехи (гениално) отново бяха тениска и друг къс клин. Както и да е, на старта времето си беше за тениска, приятелят ми Георги ме изпрати с уговорката да ме чака на Брезите, откъдето да ми помогне да финиширам и тръгнахме почти същата компания като мината година – аз, Ани, Васил и този път не Иво, а приятел на Васил, който правеше обиколката за първа година. Нощта май беше най-приятната част, красотата на безбройните челници в тъмното (стартираха над 750 човека), спокойствието на нощната гора, все още пресните сили (въобще не ми се спеше, въпреки полунощния старт). Малко след началото Васил дръпна напред, а скоро след това и Ани, но нали следвах себе си, давах го спокойно, тичах, но и пазех сили за по-натам. След Кладница приятелят на Васил вече беше останал някъде зад мен и бях сама в тишината на нощната планина, доста приятно усещане. Не слушах музика, бях решила да си пусна плейъра чак след Чуйпетлово, защото батерията нямаше да издържи цялата обиколка, а накрая си представях, че бих имала по-голяма нужда от разсейване с музика. От време на време се чуваше някоя нощна птица, а на едно място асфалтовия път пресече един таралеж. Стигнах Студена по тъмно (миналата година бях там на разсъмване, чудех се дали аз съм по-бърза или нощта се бави повече), вече имаше доста кал от предните дни на валеж и за съжаление един бегач се беше подхлъзнал и си беше счупил крака, доста хора се бяха спрели край него да му помагат, а след като продължих напред видях и джип от организаторите, които идваха да го приберат. В Боснек Елби беше спретнал приятелски подкрепителен пункт, на който освен вода, лимони, сол и други традиционни подкрепления, имаше и уиски и бира, от които не се почерпих, но пък ми разведриха настроението и продължих напред с усмивка. Някъде там вече беше време да спра челника, разсъмваше се. Малко след това разсъмване, на асфалта преди Чуйпетлово, започна и да вали. Отначало само ръмеше, през нощта в далечината се бяха виждали светкавици, но без да се чува никакъв тътен, все се надявах, че ще се размине. Но скоро бях толкова мокра, че можех само да продължавам да качвам баира (в интерес на истината доста по-бързо от преди това заради студа) и да се ядосвам на себе си, че не бях взела един лек дъждобран, който имам като вариант на ветровка. Наоколо доста хора бяха поне с нормални ветровки или с дъждобрани, но имаше и такива по тениска като мен. Стигнах Чуйпетлово прогизнала, точно преди пункта видях Ани и Васил, които вече тръгваха към Ярлово, но им казах да не ме чакат, защото исках да заредя по-добре с храна и вода за дългото разстояние до следващия пункт. На Чуйпетлово, обаче, заварих паника. Един човек от организаторите тичаше от хижестата постройка до шатрата с подкрепленията и викаше как никой не трябвало да продължава напред, постоянно му се обаждали за хипотермясали преди следващия пункт, агитираше хората да се откажат и това настроение явно преобладаваше, защото доста мои познати бяха решили да спрат там. Влязох в хижестата постройка, където беше топло (опарих си прасеца на един газов котлон ;)), вареше се чай и хората се опитваха да си организират транспорт до града. Щеше да дойде след часове. Настроението на падение обхвана и мен. Навън не спираше да вали. Обадих се на Георги (беше малко преди 7 сутринта, знаех, че го събуждам) и му казах какво е положението и че мисля да се откажа. Той не ми позволи. Дори не помня какво точно ми каза, за да ме мотивира да продължа, сигурно е било нещо от типа на това, че имам сили и още е рано, че ще ме чака на Брезите, ще вземе дрехи и дъждобран, помня само, че се разплаках и казах „добре“. Взех си още един банан и тръгнах в дъжда. Веднага, щом напуснах пункта, се почувствах страхотно. Всъщност беше доста приключенско да се движа в планината, докато вали, да, беше студено, да, бях цялата мокра и скоро щях да газя в най-гъстата кал, която някога са вкусвали обувките ми, но продължавах, всъщност наистина имах сили и ги използвах, борейки се за това, което исках да постигна. Настигнах един човек, който беше в малко по-добро положение откъм екипировка, т.е., имаше термо одеало, което си беше наметнал като мантия и с него започнахме да се шегуваме какъв късмет имаме. Скоро след това се срещнахме и с Косьо, с когото преодоляхме голяма част от разстоянието напред. Разказвахме си за различните състезания, на които сме били и беше доста весело. Едновременно с това стана и толкова студено, че косъмчетата на ръцете ми стояха постоянно изправени, по едно време Косьо ме попита и моите ръце ли посиняват (той също беше по тениска) и обърнах дланите си и видях, че в средата наистина са сини. Почти не си усещах ръцете до над лактите, опитвах се да ги движа повече, но без особен ефект. Малко преди Ярлово чухме, че състезанието е спряно. Не можехме да повярваме, може би беше слух. Извадих телефона си и видях, че Иван ми е звънял, обадих му се и той попита дали имам нужда от транспорт отнякъде, аз само исках да знам дали състезанието продължава, той нямаше информация да е спряно. Чух се и с Георги, той се обади до организаторите, след което ни успокои, че спирали само крайно неподготвени за условията състезатели, нас нямало да ни спрат. Спогледахме се, и двамата по тениски, без дъждобрани, шапки (или ръкавици, или поне вълнени чорапи от някоя баба в Ярлово, да си нахлузим на ръцете, както ни се искаше ;)), решихме, че преди пункта трябва да тичаме бързо и да изглеждаме много весели и с бодър дух, за да не ни спрат. Така и направихме, но при вида на пункта така или иначе ни идваше само да се ухилим и да го достигнем по-бързо. Там мен ме чакаха и сухите ми тениска и клин, както и един сандвич, които носеше с колата си мъжа на Ани и за щастие ме бяха изчакали и след като тя беше минала. Продължаваше да вали, така че нямаше защо да се преобличам, но взех сандвича, взехме и топъл чай, който по-скоро ползвахме да си размразим ръцете. Доста помогна. Малко след този пункт Косьо събра сили и тръгна напред, а мен започнаха да ме болят коленете. Едноврменно с това пръстите и дланите на ръцете ми се бяха подули като кебапчета, вдигах ги и държах изправени, колкото и смешно да изглеждаше това, но си оставаха все така подути. Беше време за плейъра и музиката. Вече не ме интересуваше дали щеше да се намокри, просто имах нужда нещо да ме разсейва от болката, която по надолнищата ставаше непоносима. Започнах да обмислям предложението за транспорт на Иван. Погледнах си телефона и видях, че Иво ми е писал със същото предложение, писах му, че умирам, но ще се опитам да се довлача до края. Едновременно с това моментът, в който си пуснах музиката (беше Teardrop на Massive Attack), беше по своему перфектен – красотата на музиката и на природата, която беше величествена в този момент, мъгла и планински върхове, високи борове, зелено и аромат на мокра земя, съчетани с усещането колко крехко и едновременно силно е тялото, как между това да боли и това да се откажеш има доста голямо пространство, в което все пак можех да се движа, бавно, малко по малко, но напред, неописуемо е. Преди Брезите изпих едно гелче, което комбинирах с нурофен и някак си тази комбинация свърши чудеса – започнах да се движа доста по-бързо, знаех, че скоро ще се срещнем с Георги и това ми даваше нови сили. На пункта ме очакваха и Дафи, Йони и други приятели от 5-те км. , които бяха много позитивни, заредих от чудесните таханки на Дафи, смених си чорапите, в които сигурно имаше поне половин кило кал, вече беше по-топло и дрехите ми бяха изсъхнали откакто дъждът беше спрял, така че не се преоблякох, а с Георги тръгнахме надолу колкото бързо можехме. Може би пък това беше най-приятната част от състезанието. Въпреки адската болка, която се завръщаше и едвам можех да слизам, подутите пръсти и всичко, бяхме заедно и забързахме, дори започнахме да изпреварваме хора по трасето, говорехме си и се шегувахме, вече знаех, че мога да стигна до финала. Голяма помощ е да имаш пейсър. В този момент вече на места грееше слънце и гората беше много красива, като от приказките, с лъчи от светлина между високите дървета. Винаги се обърквам, че Драгалевци е преди Симеоново и този път се хванахме на бас, който изгубих. 🙂 Стигнахме Бояна и отново ме обзе чувството не нереалност при доближаването на финала на нещо толкова голямо, затичахме се щом пресякохме шосето и продължихме така до финала. Медал, щастие, а, у. 🙂 В крайна сметка финиширах с 8 минути по-бавно от миналата година, но като се има предвид увеличението на разстоянието, всъщност не ми се струва толкова зле. Малко след мен финишира и Васил, срещнахме и Косьо, който беше стигнал доста преди мен. Поздравихме се с доста бегачи, чухме се с Ани и поляната пред музея предложи удобствата си за лежане. За късмет се намери кой да ни закара до вкъщи, прибрахме се с Радко и Никси и в колата си говорихме за техните още по-големи приключения. Защото за всички беше ясно, че от бягането само ни се е отворил апетитът. 🙂
П.С. Ясно е, че и нямаше да се справя без подкрепа, най-вече от Георги, чията помощ беше ключова, но и от всички доброволци, други състезатели и приятели по трасето и извън него, мисля, че условията бяха едни за всички и е еднакво постижение да доброволстваш и да участваш. Респект и за тези, които са избрали пътя на разума и са се отказали, това не е лесно решение, но в крайна сметка е добре човек да знае докъде може и иска да продължи с из/със тезанието. Благодаря на всички и респект, това е.

И друг път сме се крили от дъжда в морето

Етикети

,

Ако не виждам кой води,
значи ли, че аз съм станала водач
и ятото следва движенията
на таза ми надолу и след това изправянето с кръгъл гръб,
вълната с начало пръсти на лява ръка
и край изпукване на последните-първи прешлени на врата,
докато главата отива назад в забранена извивка?

Едно лисичо рижо, отличително,
което го е нямало преди,
се проявява в краищата на косата ми
след натопяването й в солената вода.
И друг път сме се крили от дъжда в морето.
(ятото следва движенията ми)
Не виждам кой води,
аз водя,
докато не се обърна
с лице към гърба на следващия водач.

Топ 10 на най-вкусните неща, които никога не си ял

Етикети

, , , ,

cherimoya-weird-fruit-jpg-638x0_q80_crop-smart

По-лесно е да слезем от втория етаж на автобуса,
когато сме гладни,
измамното усещане за лекота успява да измами
и силата на тежестта, забавя ускорението надолу по стълбите,
изостря погледа и ето, че мога,
за първи път откакто нося очила,
да видя на цели пет метра пред мен:
две сурови барчета с ядки, изоставени от незнайно кого
на височината на очите на една статуя
върху мраморния парапет пред Националната галерия.
По дрехите посрещат, по вкуса изпращат,
от чуждоземските опаковки (номер едно в блестящо лилаво,
номер две в препечено карамелено)
отдалече си личи,
че влизат веднага в топ 10 на най-вкусните неща,
които никога не сме опитвали.
Разбира се, че след като ги изядем
(което и се случва),
мястото им в класацията ще трябва да бъде заето от друга храна,
още невкусвана,
например плода чиримоя, откъснат от самия теб в Южна Испания,
или омесен от мен хляб, когато се науча да меся,
или пък, защо не, картофки от McDonald’s,
непозволеното лакомство,
защото просто са ми под нивото
и никога не бих си признала колко точно
килограма такива картофки
съм могла да понеса с огромно удоволствие.

 

Deerest memmories from Richmond park

Етикети

, , , ,

15
Във влака Левски-Александрово
дори с ключето на кондуктора
никой прозорец не може да бъде отворен
затова пък всяка една от дръжките лепне
станала съм лепкава като отпечатък
от гърлото на буркана със сладко
около кръглото на уста на момиченце
(я стига глезотии
изцапала съм се била
който го е страх от вълци, да не ходи на гарата
влакът е пералня за ума, не за тялото)

по-леко се понася гледката
ако си мислиш само за далечните неща
освен това е добре за очите
в такива моменти се сещам за Richmond park
горско облачно безвремие
елени и лисици
ако новодошлият в купето би имал глава на животно
то на какво животно би имал глава?
Не се разсейвай, в Richmond park
в далечината
и после в близостта
дочухме виковете на преследвани от стършели деца
разбира се
че ги подминахме колкото бързо ни беше възможно
да се спасява кой както
може
точно както
кой както може да си намира от какво да бъде преследван
нашето беше да играем на не докосвай земята
получаваше ни се, не я докосвахме
в един момент явно сме стигнали края
щом можехме да се обърнем
и да видим колко са красиви
невидимите ни следи в полегналото жълто на тревата
на мястото, където спряхме, имаше едно езеро с лебеди
а на отсрещната пейка лисица сплиташе на две куки
лисича прежда в софтшел за кожухчето си

влакът Левски-Александрово спира на гарата
някои от хората слизат
но не и животните
които до едно остават по местата си.

Illustration © Jesús Cisneros.

Обява за това, че си търся съквартирантка

Етикети

,

a town by dinara mirtalipova
Дали на някого му се живее,
където аз живея?
Знам, че повечето от вас
нямат представа къде е това,
още не съм дала обещаното
при сключването на сделката с брокерката
house warming party,
но се опитайте да си представите
една квартира в самия център на София,
едната от стаите й е моя,
там правя упражнения за разтягане сутрин
и наблюдавам жената от съседната сграда,
която всеки ден полива мушкатата си в червена рокля.
Другата стая си търси човек.
Тя е една светла стая с малко балконче,
от което можете да видите
как се променят короните на дърветата долу на улицата,
скоро ще започне смяната на цвета им
през жълто и оранжево до черно-бяло,
а ако се задържите достатъчно дълго, до пролетта
и нежното развиване на листата
в онази първа крехка зеленина на млада салата,
ще бъде много трудно да решите
дали да си останете където сте
или да се преместите на кухненската тераса,
която гледа към Витоша.
Там можете да седнете на плетения стол с възглавничка
и между пръстите на дясната ръка да стриете
листо от ментата в зелената саксия,
а между пръстите на лявата –
от лилавата саксия стръкче мащерка,
докато чакате залеза, който,
за още по-голям разкош, в определен момент от годината,
разстила светлината си и очертава сянката
на западната мъничка тераса от квартирата,
за която си търся съквартирантка.

Витоша100 2016 през погледа и краката на Весуши

Етикети

,

13466095_10205800109272945_6309185397509961753_n
Какво беше, ако искаш да говориш с Бог, участвай в ултрамаратон?  Онези, които ме познават, знаят, че не съм особено религиозна, но ако има време и място, където най-истински да съм усетила присъствието на Бог, това е ултрамаратонът. Витоша 100 ми е първият такъв и затова сигурно радостта от завършването му е така силна. Тръгнахме без много да му мислим с Ани Янева, Иво и Васил, заредени от адреналина на полунощния старт и прегръдките и усмивките на всички приятели бегачи, дошли да започнат това приключение или просто като Явор да изпратят бегачите и да покарат малко колело на лунна светлина около тях. Луната наистина си заслужаваше, по-скоро не знам ние с какво я бяхме заслужили, такава страхотна и огромна, каквато блестеше за разкош в небето през цялата нощ. Аз бях с челник на заем от Борислава, която завърши В100 миналата година за първи път и се надявах челникът й да ми донесе и нейния късмет. Първата половина на нощта беше всъщност най-горещата част от състезанието, заради остатъчната жега от предния ден, челникът направо се хлъзгаше по мокрото ми чело. Много се радвах, че успявах на живо да видя красотата на „светулките“, стотиците челници, движещи се нагоре-надолу из планинските пътеки, за които всички ми бяха разказвали. Движехме се общо взето в пакет с началната група, която си бяхме създали с Иво, Ани и Васил, говорехме си глупости и гледахме да превземем повече разстояние докато трае нощта, представяйки си горещината на следващия ден. Пиех много вода, постоянно бях жадна заради потенето и топлината, затова презаредих водата в раничката на Владая и добре че го направих, понеже на един приятел от 5-те км, който ни настигна, му се изчерпа запаса докато стигнем до Кладница и споделяхме моя. Бях решила да не слушам музика през нощта, за да имам повече осъзнатост за нещата около мен в тъмната част от състезанието, а и заради това, че знаех, че батерията на плейъра ми няма да издържи цялото състезание и исках да имам музика за спасение накрая, ако достигнех до него, когато знаех, че ще съм най-уморена. Заради това успях да се вслушам в различните нощни шумове – някои птици, стъпките на останалите бегачи, шумоленето в един и същи ритъм на собствения ми номер, шумът на кладенците или каквото там бяха дълбоките шахти през определено разстояние, които се научих да разпознавам по звука преди да ги достигнем. На Кладница се разочаровах малко, че няма банани, знаех, че трябва да хапвам по малко на всеки пункт, а не ми се ядяха от сандвичите, които имаше, затова си взех стафиди и изядох едното от барчетата, които си носех, общо взето доста експедитивно продължихме напред. Някъде по това време Иво дръпна напред и останахме тримата с Ани и Васил. Радвахме се на захлаждането около Студена, развиделяването покрай язовира беше фантастично красиво с леко замъглената залязваща луна в единия край и просветляващото небе в другия, мислех си, че само заради тази гледка цялото нещо си заслужава. Някъде преди Боснек ни настигна Краси Петрушкова, с която беше много приятно да си поговорим, гледахме дърветата и различните видове цветя, които тя снимаше, в Боснек си набрахме малко вишни от едно дърво, бяха много освежаващо кисели. Слънцето беше изгряло и вече очаквахме кога ще ни залее топлината му. Асфалтът до Чуйпетлово ми се стори дългичък, чак огладнях в края му и изядой още едно барче. На пункта ни чакаше Ели (огромни благодарности за нея, Пепи Петров, Дафи, Надето и Весела, които взеха багажа ни за този пункт и ни помогнаха много с това), с Ани бяхме сложили резервни дрехи, но решихме, че няма смисъл да се преобличаме. Оставихме челниците, презаредихме провизиите. Много се зарадвах на кафето на подкрепителния пункт, имаше и банани, така че щастието беше пълно. Там срещнахме и Иво, който беше постигнал целта, с която тръгна (да стигне Чуйпетлово) и както си беше решил, се отказа на това място. Прегърнахме се и останалите трима продължихме. Мислех как бегачите на В100 сме като някакъв общ организъм, който движи отделните си части с различна скорост, но в една и съща посока, нещо като планктон или животни, които осъществяват миграцията си, както си говорехме с Бойка преди Плевенския маратон. Тук реших вече да си пусна музика и дали от нея, дали от срещата с приятели на пункта или от кафето и бананите или силното гелче, което изядох тогава, но ми дойде такава енергия и толкова се радвах на всичко наоколо, че мога да кажа, че не вървях, нито тичах, а направо танцувах по пътя до следващия пункт. До мен с Ани се случваше същото, виждах, че и тя се радва на всичко – минавахме покрай много красиви гледки към заснежени върхове, между цъфнали храсти, всичко беше огряно от слънцето и цветята блестяха в сутрешните си явки цветове. Чувствах, че правя може би най-важното нещо в живота си. Всяка песен ми се струваше любимата ми песен, казвах си как после ще слушам същия специално подбран от мен предварително плейлист и ще си спомням точно къде съм била по това време. Преди Ярлово си сложих на главата много важната шапка, спечелена на томболата на Великденския крос, а на самия пункт се залях и с малко студена вода за разхлаждане, вече беше топло, но жегата за щастие не беше убийствена като предишния ден. След този пункт Васил усети сили и продължи по-бързо напред, знаехме, че следва изкачване до Брезите. След още малко за съжаление травмата на Ани започна да се обажда, само мога да си представя каква борба изживяваше. Виждаше се как се бори да продължи. Опитах се да я прилъжа, че на Брезите всичко ще се оправи, там Гридин беше обещал да чака бегачите с допълнителни подкрепления, Дафи също щеше да е там с таханови бисквитки. Повървяхме известно време с по-бавно темпо. Но всичко това явно не можеше да потуши болката и Ани ми каза да продължавам напред сама. Много ми беше мъчно, но усещах, че ако искам да завърша обиколката, трябва наистина да продължа. Не беше в плана, но останах сама. Личният момент за разговори с Бога къде на шега, къде наистина. Още имах сили от подкрепленията на предишния пункт. След известно разстояние настигнах Васил, той продължаваше, но по-бавно и аз тръгнах напред. След асфалта вече исках пунктът да е близо. На едно място питах едни туристки колко остава и по-възрастната ми се усмихна и каза, че е близо, когато ги отминах, чух как по-младата й казва: „Ама не е чак толкова близо, след 7-8 завоя е“, а възрастната й отговори: „Абе момичето толкова е вървяло, затова й казах, че е близо.“. Започнах да броя завоите. След доста повече от 7-8, както ми се стори, най-накрая видях заветната пътечка, която знаех, че извежда до Брезите. Там се прегърнахме с Дафи, която ми каза, че Ани се е отказала, но са я взели с кола и можехме да не се притесняваме за нея, въпреки че ми беше мъчно, че не сме заедно. Но нямаше какво да направя, освен да продължавам напред, опитах чудните таханови бисквитки, оставих калните си чорапи в един плик, който ми даде Надето и почувствах благословеното усещане от обуването на чисти чорапи. Взех си и изотонична напитка от пункта на Андрей Гридин и се отправих към последните 25 км., които ми се виждаха страшно много. Този участък ми беше най-познат, но досега винаги го бях минавала с бягане доста по-бързо, затова сега ми се видя ужасно протяжен и дълъг. Безкрайни гори и пътеки, виждах познатите места и знаех колко много още има до финала. Слушах музика, но тя не ми носеше особено успокоение. По едно време започна да ми се повдига, хем се отвращавах вече от мисълта за барчета или гел, хем усещах, че трябва да сложа нещо в корема си, исках нещо солено, каквото, обаче, с целия си акъл не си бях приготвила в багажа. Спасяваха ме поточетата, където си мокрех главата, ръцете и краката и мисълта за останалите бегачи, знаех, че Цоньо е финиширал вече, мислех си за Иван, който правеше дуатлон и също беше финиширал. Дори пунктовете не ми носеха особено облекчение, защото нямаше солено или банани, от мисълта за които поне не ми ставаше лошо и ми се струваха приемлива храна. Мислех си, че просто нямам сили за тези последни 8-9 км. По едно време седнах, но ми стана още по-зле и си наложих да продължа да вървя, вървенето беше това, което трябваше да се прави, естественото състояние, носеше постоянна болка, но нямаше друго важно нещо. Опитах се да следвам една двойка, които си говореха за музика и малко да се разсея, но въпреки че се движеха бавно, бяха прекалено бързи за мен в този момент. Не вярвах, че ще стигна до финала, ядосвах се, че съм толкова близо и все пак толкова далече. Спасението ми дойде на чешмата преди Симеоново, където срещнах Михаела с още няколко човека, които се движеха с моето темпо и с които взаимно си помогнахме – аз дадох на единия от тях изстудяващ гел за коляното, което го болеше, а той раздели с мен банана, който имаше, след като им казах как се чувствам. По-силно нещо от тази половинка банан не бях яла в живота си. За късмет на Симеоново имаше и солети, така че отново почувствах сили и успях да продължа с групичката бегачи. Говорихме си, стана ми спокойно и отново весело, чувствах се добре, знаех, че има как да достигна финала. Не можех да повярвам, когато навлязохме в Бояна, чувствах се като в рая, наистина не знаех дали е истина, но финалът се беше приближил изведнъж. Тогава и разбрах, че Ивайло Атанасов от Зелена Стъпка е станал победителят на тазгодишната обиколка и от тази новина почувствах такива сили, че чак се затичах, Михаела и другите също тичаха пред мен. Видях арката. Видях Ани, която беше дошла да ме види, Мария, която ни снима и Цоньо и Цвети, които ме поздравяваха, тичах и се чудех откъде имам сили за това като до преди малко съм мислела, че ще остана в гората и ще си умра на някоя пътека. Финиширах първия си ултрамаратон за 16 ч. 46 мин. и не можех да повярвам на късмета си. Прегърнахме се с Ани и ни беше тъжно, че не сме преминали арката заедно, но има време за всичко. За след финала мога да кажа, че всяко действие е сбъдната мечта – сядането в колата на Цоньо, който ме закара до вкъщи (не се надявах на такъв късмет, мислех си как след финала ще се просна на тревата пред музея и ще търся как да заредя телефона си, за да си намеря транспорт), последвалият леген с лед за краката и изяждането на огромно парче диня, блаженството на съня. На финала се видяхме и с Цеко, Надето, Дафи и Пепи Петров, който беше прибрал багажите ни. Мога да кажа, че без хората по трасето финиширането би било невъзможно, затова ако можех, щях да благодаря на всеки един лично. Силите за завършването, а и вдъхновението за започването, на такова голямо приключение идват според мен от общуването между нас, затова да се ценим и пазим едни други.

Човекоувеличителят

enlarger
В моите очи тя е толкова крехка и дребничка, че, ако ме вземат и ме намалят с петдесет процента, нейният размер (на напълно завършено по своето формообразуване човешко същество, държа да отбележа, без деформации и липси), би бил точно това, което ще е останало от мен след намаляването. Тя носи винаги със себе си един син чадър. Синьото му е с оттенъка на източно море привечер, когато слънцето вече се е скрило в сгъвката на отсрещния хоризонт и цветът на водата за кратко може да се изрази в своята независимост от ярката светлина.
Краката й са фини и стройни. От задната страна на всеки от тях, между глезена и прасеца по вертикала, тя има татуиран по един правоъгълник. В този на десния крак има изписана нула, задраскана от (в този случай числото) x. Символичен протест срещу предпочитането на десетичната бройна система само заради сбора от пръстите на ръцете ни. В правоъгълника на левия крак, тя има татуиран отпечатъка на една котешка лапа с шест възглавнички. На никой, който я е питал досега, не дава обяснение защо.
С бързи, уверени крачки, тя върви към човекоувеличителя. Решена е. Поръчаната прцедура е увеличение точно с петдесет процента. Тя е напът да стане сто процента мен. Да стана сто процента аз.

Не съм напълно сигурна дали съм ти го казала това, или го помислям на себе си

Етикети

, , , , ,

draft_lens1560596module159003027photo_1336493881

Водоравни сме на пясъка от доста време
с глави към морето. Вместо с прах,
кожата ни постепенно се е наслоила с песъчинки.
(А казват, че домашният прах бил изграден предимно от частици
мъртва кожа, паднала от животните, растенията и човека.)
Не е ли
причината да го обичам толкова,
че пясъкът не може да прашаса?
Тук трябваше да донесем всичките си грамофонни плочи
вместо да умуваме как да ги чистим по спирала
с антистатични парцалчета от периферията по посока на етикета.
Не съм напълно сигурна дали съм ти го казала това,
или го помислям на себе си.
И същото е и с въпроса откога не сме се къпали
със сладка вода.
Единственото сигурно е допирът,
не знам кога ръката ти се е протегнала към мен,
но те усещам как с разперени пръсти гребеш през косата ми.
Вероятно значи съм ти казала за сладката вода.
Докато я разресваш с ръце,
от косата ми зазвучават пуканките на грамофонната плоча.

Покажи ми глупакa, който ползва ножиците за плат за хартия

Етикети

, , , , , ,

11291757_10205814132225629_827565726_n

Обратното на водна кула
е дъното на кладенец.
Най-силната страна предполага наличието на друга,
равна по мощ ужасяваща слабост.

Приемам поканата да седна до теб,
без да очаквам, че рязко
ще извърнеш глава към дясната ми ръка,
на която съм се подпряла,
и за един дъх време ще ме вдишаш,
от костта през мускулите до повърхността на кожата.
Ако в този момент можех да кажа онова,
което щеше да дойде по-късно,
прехвърляйки на ум
една по една
възможните редакции на тази нощ,
щях пак да се обърна,
но вместо да мълча,
с език бих избутала думите през устата си:
„кожата ми не е цвете за мирисане,
предпочитам да я мислиш като плат,
който би могъл със зъби на парчета да разхапеш“

Най-силната страна предполага обратна най-слаба,
обратното на водна кула
е дъното на кладенец,
означава ли това,
че ако тази нощ проявя ужасяваща слабост,
на сутринта ще съм приела нова добродетел?

Кожата ми нощем нищо не усеща,
припявам си
и тази песен ще спаси живота ми,
точно както
обратната ще бъде вдъхновението да го проваля.
И все пак, покажи ми глупакa, който ползва ножиците за плат за хартия,
този, който би устоял.

Баба се страхува да заспи

Етикети

, , ,

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Моята баба я е страх да заспи.
За първи път в живота си
опитва да е на диета –
лунна, отказва съня.

За да успее се налага
да отрече напълно мрака,
преместила е нощната си лампа точно до главата си,
така че
очите й автоматично да стоят отворени,
увеличила е звука на телевизора си,
така че може вече да го чува.

Баба се страхува да заспи,
лежи в леглото си,
гледа луната
и мисли
докато всички останали спят,
а лекарите й,
под светлината на луминисцентни лампи,
издраскват бели листове
с рецепти за приспивателни хапчета,
ако не ги приеме, положението
със сърцето й би се влошило.
Но баба няма страх от своето сърце,
баба се страхува да заспи.