Етикети

, ,

19025076_1449540592019368_7845413516243033682_o
Тази година един от плановете за В100, който се обърка, беше да не пиша история за преживяното по време на състезанието. Но ей ме на – пиша, а ако на някого му е интересно какви са били останалите неща, да продължава да чете нататък. 🙂 Доста хора предварително ме успокояваха с аргумента, че не ми е за първи път, за втори е, но пък аз си знам, че вторият път във всяко едно нещо по правило е по-предизвикателен, а и тази година трасето беше с 5-6 км. по-дълго от миналата, т.е., достигаше почти кръглите 100 км (98, 7, каза някой и избирам да му повярвам). В следствие на опита от първия път, обаче, тази година не направих грешка да нямам нещо солено за хапване с мен, което отчитам като постижение – не ми стана лошо като миналата година, не берях душа накрая от глад и отвращение от храната едновременно. Берях душа от други неща. 😉 (Погрешно) позовавайки се на същия миналогодишен опит, както и на топлото време предните ден и нощ, реших, че мога да тръгна леко облечена, т.е. по тениска и къс клин, оставяйки на човек, който щеше да се появи на Ярлово, дрехи за преобличане в случай на нужда (все пак бях гледала прогнозата за вероятността от валежи), но тези дрехи (гениално) отново бяха тениска и друг къс клин. Както и да е, на старта времето си беше за тениска, приятелят ми Георги ме изпрати с уговорката да ме чака на Брезите, откъдето да ми помогне да финиширам и тръгнахме почти същата компания като мината година – аз, Ани, Васил и този път не Иво, а приятел на Васил, който правеше обиколката за първа година. Нощта май беше най-приятната част, красотата на безбройните челници в тъмното (стартираха над 750 човека), спокойствието на нощната гора, все още пресните сили (въобще не ми се спеше, въпреки полунощния старт). Малко след началото Васил дръпна напред, а скоро след това и Ани, но нали следвах себе си, давах го спокойно, тичах, но и пазех сили за по-натам. След Кладница приятелят на Васил вече беше останал някъде зад мен и бях сама в тишината на нощната планина, доста приятно усещане. Не слушах музика, бях решила да си пусна плейъра чак след Чуйпетлово, защото батерията нямаше да издържи цялата обиколка, а накрая си представях, че бих имала по-голяма нужда от разсейване с музика. От време на време се чуваше някоя нощна птица, а на едно място асфалтовия път пресече един таралеж. Стигнах Студена по тъмно (миналата година бях там на разсъмване, чудех се дали аз съм по-бърза или нощта се бави повече), вече имаше доста кал от предните дни на валеж и за съжаление един бегач се беше подхлъзнал и си беше счупил крака, доста хора се бяха спрели край него да му помагат, а след като продължих напред видях и джип от организаторите, които идваха да го приберат. В Боснек Елби беше спретнал приятелски подкрепителен пункт, на който освен вода, лимони, сол и други традиционни подкрепления, имаше и уиски и бира, от които не се почерпих, но пък ми разведриха настроението и продължих напред с усмивка. Някъде там вече беше време да спра челника, разсъмваше се. Малко след това разсъмване, на асфалта преди Чуйпетлово, започна и да вали. Отначало само ръмеше, през нощта в далечината се бяха виждали светкавици, но без да се чува никакъв тътен, все се надявах, че ще се размине. Но скоро бях толкова мокра, че можех само да продължавам да качвам баира (в интерес на истината доста по-бързо от преди това заради студа) и да се ядосвам на себе си, че не бях взела един лек дъждобран, който имам като вариант на ветровка. Наоколо доста хора бяха поне с нормални ветровки или с дъждобрани, но имаше и такива по тениска като мен. Стигнах Чуйпетлово прогизнала, точно преди пункта видях Ани и Васил, които вече тръгваха към Ярлово, но им казах да не ме чакат, защото исках да заредя по-добре с храна и вода за дългото разстояние до следващия пункт. На Чуйпетлово, обаче, заварих паника. Един човек от организаторите тичаше от хижестата постройка до шатрата с подкрепленията и викаше как никой не трябвало да продължава напред, постоянно му се обаждали за хипотермясали преди следващия пункт, агитираше хората да се откажат и това настроение явно преобладаваше, защото доста мои познати бяха решили да спрат там. Влязох в хижестата постройка, където беше топло (опарих си прасеца на един газов котлон ;)), вареше се чай и хората се опитваха да си организират транспорт до града. Щеше да дойде след часове. Настроението на падение обхвана и мен. Навън не спираше да вали. Обадих се на Георги (беше малко преди 7 сутринта, знаех, че го събуждам) и му казах какво е положението и че мисля да се откажа. Той не ми позволи. Дори не помня какво точно ми каза, за да ме мотивира да продължа, сигурно е било нещо от типа на това, че имам сили и още е рано, че ще ме чака на Брезите, ще вземе дрехи и дъждобран, помня само, че се разплаках и казах „добре“. Взех си още един банан и тръгнах в дъжда. Веднага, щом напуснах пункта, се почувствах страхотно. Всъщност беше доста приключенско да се движа в планината, докато вали, да, беше студено, да, бях цялата мокра и скоро щях да газя в най-гъстата кал, която някога са вкусвали обувките ми, но продължавах, всъщност наистина имах сили и ги използвах, борейки се за това, което исках да постигна. Настигнах един човек, който беше в малко по-добро положение откъм екипировка, т.е., имаше термо одеало, което си беше наметнал като мантия и с него започнахме да се шегуваме какъв късмет имаме. Скоро след това се срещнахме и с Косьо, с когото преодоляхме голяма част от разстоянието напред. Разказвахме си за различните състезания, на които сме били и беше доста весело. Едновременно с това стана и толкова студено, че косъмчетата на ръцете ми стояха постоянно изправени, по едно време Косьо ме попита и моите ръце ли посиняват (той също беше по тениска) и обърнах дланите си и видях, че в средата наистина са сини. Почти не си усещах ръцете до над лактите, опитвах се да ги движа повече, но без особен ефект. Малко преди Ярлово чухме, че състезанието е спряно. Не можехме да повярваме, може би беше слух. Извадих телефона си и видях, че Иван ми е звънял, обадих му се и той попита дали имам нужда от транспорт отнякъде, аз само исках да знам дали състезанието продължава, той нямаше информация да е спряно. Чух се и с Георги, той се обади до организаторите, след което ни успокои, че спирали само крайно неподготвени за условията състезатели, нас нямало да ни спрат. Спогледахме се, и двамата по тениски, без дъждобрани, шапки (или ръкавици, или поне вълнени чорапи от някоя баба в Ярлово, да си нахлузим на ръцете, както ни се искаше ;)), решихме, че преди пункта трябва да тичаме бързо и да изглеждаме много весели и с бодър дух, за да не ни спрат. Така и направихме, но при вида на пункта така или иначе ни идваше само да се ухилим и да го достигнем по-бързо. Там мен ме чакаха и сухите ми тениска и клин, както и един сандвич, които носеше с колата си мъжа на Ани и за щастие ме бяха изчакали и след като тя беше минала. Продължаваше да вали, така че нямаше защо да се преобличам, но взех сандвича, взехме и топъл чай, който по-скоро ползвахме да си размразим ръцете. Доста помогна. Малко след този пункт Косьо събра сили и тръгна напред, а мен започнаха да ме болят коленете. Едноврменно с това пръстите и дланите на ръцете ми се бяха подули като кебапчета, вдигах ги и държах изправени, колкото и смешно да изглеждаше това, но си оставаха все така подути. Беше време за плейъра и музиката. Вече не ме интересуваше дали щеше да се намокри, просто имах нужда нещо да ме разсейва от болката, която по надолнищата ставаше непоносима. Започнах да обмислям предложението за транспорт на Иван. Погледнах си телефона и видях, че Иво ми е писал със същото предложение, писах му, че умирам, но ще се опитам да се довлача до края. Едновременно с това моментът, в който си пуснах музиката (беше Teardrop на Massive Attack), беше по своему перфектен – красотата на музиката и на природата, която беше величествена в този момент, мъгла и планински върхове, високи борове, зелено и аромат на мокра земя, съчетани с усещането колко крехко и едновременно силно е тялото, как между това да боли и това да се откажеш има доста голямо пространство, в което все пак можех да се движа, бавно, малко по малко, но напред, неописуемо е. Преди Брезите изпих едно гелче, което комбинирах с нурофен и някак си тази комбинация свърши чудеса – започнах да се движа доста по-бързо, знаех, че скоро ще се срещнем с Георги и това ми даваше нови сили. На пункта ме очакваха и Дафи, Йони и други приятели от 5-те км. , които бяха много позитивни, заредих от чудесните таханки на Дафи, смених си чорапите, в които сигурно имаше поне половин кило кал, вече беше по-топло и дрехите ми бяха изсъхнали откакто дъждът беше спрял, така че не се преоблякох, а с Георги тръгнахме надолу колкото бързо можехме. Може би пък това беше най-приятната част от състезанието. Въпреки адската болка, която се завръщаше и едвам можех да слизам, подутите пръсти и всичко, бяхме заедно и забързахме, дори започнахме да изпреварваме хора по трасето, говорехме си и се шегувахме, вече знаех, че мога да стигна до финала. Голяма помощ е да имаш пейсър. В този момент вече на места грееше слънце и гората беше много красива, като от приказките, с лъчи от светлина между високите дървета. Винаги се обърквам, че Драгалевци е преди Симеоново и този път се хванахме на бас, който изгубих. 🙂 Стигнахме Бояна и отново ме обзе чувството не нереалност при доближаването на финала на нещо толкова голямо, затичахме се щом пресякохме шосето и продължихме така до финала. Медал, щастие, а, у. 🙂 В крайна сметка финиширах с 8 минути по-бавно от миналата година, но като се има предвид увеличението на разстоянието, всъщност не ми се струва толкова зле. Малко след мен финишира и Васил, срещнахме и Косьо, който беше стигнал доста преди мен. Поздравихме се с доста бегачи, чухме се с Ани и поляната пред музея предложи удобствата си за лежане. За късмет се намери кой да ни закара до вкъщи, прибрахме се с Радко и Никси и в колата си говорихме за техните още по-големи приключения. Защото за всички беше ясно, че от бягането само ни се е отворил апетитът. 🙂
П.С. Ясно е, че и нямаше да се справя без подкрепа, най-вече от Георги, чията помощ беше ключова, но и от всички доброволци, други състезатели и приятели по трасето и извън него, мисля, че условията бяха едни за всички и е еднакво постижение да доброволстваш и да участваш. Респект и за тези, които са избрали пътя на разума и са се отказали, това не е лесно решение, но в крайна сметка е добре човек да знае докъде може и иска да продължи с из/със тезанието. Благодаря на всички и респект, това е.

Advertisements